Дисекция

Езикът е странно нещо, най-вече защото не знаем как да го използваме. Та ние дори не го познаваме. Замисляли ли сте се, че не знаем какво иска, какво му харесва, какво обича да прави в петък вечер и как да не обиждаме чувствата му. Знаем само когато го заболи и само тогава, криейки се тихо в устата ни издава писък и ние се досещаме, че на него му има нещо. Това е доста неблагодарна работа, не бих кандидатсвал за работа като език ако питате мен.
Работиш по цел ден, и то с хаплив екип зъби и гаден шеф мозък, които само при едно грешно движение и те скастрят. Дъвчиш по цял ден, играеш си с тях, обсщуваш с други езици, дъвчеш някакви странни гуми, които ти слагат отгоре, играят си с теб, карат те да пушиш и пиеш кафе насила. Неблагодарна работа. И за какво, накрая на деня няма благодаря, няма нищо, само бързо почистване с гадна паста за зъби и толкова.
Не, ние не мислим за езика си. Веднъж го опарваме/опарваме с него, а после си понасяме последсвията. Но какво е виновен той? Може ли да виним езика си за нашите грешни думи? (това звучи като от дневника на Кари Брадшоу). Естествено, че не. По-скоро те са в дълбините на мозъка ни, идват когато най-малко ги очакваме и се залепят за него, а той като покорен работник изпълнява заповедите си. Не в това е въпросът. Случва се езикът ти да изпусне нещо не по нягова воля, важното е после да го мобилизираш и да си върнеш доверието в него. Не става лесно, но облекчението в края на деня за него е огромно.