Дисекция

Езикът е странно нещо, най-вече защото не знаем как да го използваме. Та ние дори не го познаваме. Замисляли ли сте се, че не знаем какво иска, какво му харесва, какво обича да прави в петък вечер и как да не обиждаме чувствата му. Знаем само когато го заболи и само тогава, криейки се тихо в устата ни издава писък и ние се досещаме, че на него му има нещо. Това е доста неблагодарна работа, не бих кандидатсвал за работа като език ако питате мен.
Работиш по цел ден, и то с хаплив екип зъби и гаден шеф мозък, които само при едно грешно движение и те скастрят. Дъвчиш по цял ден, играеш си с тях, обсщуваш с други езици, дъвчеш някакви странни гуми, които ти слагат отгоре, играят си с теб, карат те да пушиш и пиеш кафе насила. Неблагодарна работа. И за какво, накрая на деня няма благодаря, няма нищо, само бързо почистване с гадна паста за зъби и толкова.
Не, ние не мислим за езика си. Веднъж го опарваме/опарваме с него, а после си понасяме последсвията. Но какво е виновен той? Може ли да виним езика си за нашите грешни думи? (това звучи като от дневника на Кари Брадшоу). Естествено, че не. По-скоро те са в дълбините на мозъка ни, идват когато най-малко ги очакваме и се залепят за него, а той като покорен работник изпълнява заповедите си. Не в това е въпросът. Случва се езикът ти да изпусне нещо не по нягова воля, важното е после да го мобилизираш и да си върнеш доверието в него. Не става лесно, но облекчението в края на деня за него е огромно.

език, системи и други в 12 часа през нощта

Имаше нещо за атрофията, което учихме някога си в някой си клас и в последствие бяхме упътени да го прочетем в дебелия американски учебник, който аз не отварях с нетърпение. Нещо, че във всяка система атрофира? Или ако има мъничко хаос той се разпростира в системата? Това, разбира се си е чисто физичен закон, доколкото нещо в тази луда наука може да мине за закон, и не би трябвало да се прилага извън изследователското поле на тази иначе велика наука... или би?
Няма да пиша милиони страници за атрофията в обществото. Първо, не е много оригинално като избор на тема, второ, май няма какво да се каже, което да не е казано, трето, аз не съм съдник на съдбите човешки и четвърто - обичам да си говорим за позитивни неща. Но атрофията постоянно ти се навира в лицето!!!
Човешките същества от вида хомо сапиенс сапиенс обичат да се изразяват. Особено женските, така се твърди. Но и мъжките, те просто не го правят с часове по телефона, предполагам. И аз в момента се изразявам свободно пред вас, правя се малко на умна, давам отдушник на разни глупости дето от месеци ми се трупат. Полезно е да се изразяваш. Така едно време племето е разбирало къде са най-зрелите банани. Така случайно някой от племето един ден е открил изкуството. Въобще изкуството е, разбира се, преди всичко, нещо, което изглежда добре, но дълбоко в себе си механизъм за изразяване. Е, някои хора отиват твърде далеч и поставят самоцелни трансперанти по улиците на духовния град. Атрофия, братче.
Накъде биех, накъде биех. Ето накъде биех - ами това изразяването е хубаво нещо, но е още по-хубаво да се изразяваш хубаво. Има нещо, което много ме дразни. Неграмотното писане. Огромните претенции, огромните мисли, дълбоките съждения, оригиналните виждания и на средата... една огромна правописна грешка и 17 запетайки на неправилните места. Сякаш някой така се е потил над гениалното си изречение, че е забравил да го снабди с необходимата граматика и пунктоация. Защо това седи толкова глупаво и прави такова лошо впечатление? Защо неправилният подбор на думи и беднотата на речника така дразнят окото, ухото и свързания към тях орган (ако го има)? Не знам - може би защото грамотността е белег на интелект.
Вземете исландците. Един изтъкнат професор, който е достатъчно изтъкнат, за да не му изтъкна името тук ги нарича "исландски реотани". Но тези хора наистина си ценят езика. Преди десет века предците им пиели бира и са си разказвали истории в мерена реч (с разгърнати метафори, алитерация и дълбоко морално послание и може би прекалено количество брадви и кръв), а днес те все така внимателно изразяват мислите си един пред друг. Има какво да се научи от исландските реотани. И от правописните речници.
От много филологическо образование започвам да си мисля, че няма неправилна употреба на езика в дългосрочен план. Мнозинството определя. Езикът се опростява и променя. Езикът служи на хората - служи за изразяване. Но езикът не е носна кърпичка, ама от тези хартиените, дето ги хвърляш, след като си си свършил работоата с тях. Трябва да бъде пазен и ценен. Език свещен на моите деди. Ама че патриотично.
Не знам какво ме прихваща да поучавам все. Но как да бъде иначе. Браузваш си през уеба (не пернишкия уеб) и се натъкваш на невежество. А дали сте намирали връзката - некачествени мисли в некачествен език? Атрофията те удря по носа.
Баща ми има една значка. Представлява една стрелка, която е навита на спирала и сочи към центъра на спиралата. Това означавало стабилизираща се система. Баща ми е инжинер. А системите явно се стабилизират. Езикът се променя. Но да се изразяваш красиво и с вкус... това може би остава.